Референдум за рейтинг

В. "Труд", неделя, 29 януари 2017 г.

Обжалването на резултатите от допитването се проточи за след края на 43-тото НС, а от това спечелиха и в „Шоуто на Слави“, и бившите вече депутати

Най-вероятно резултатите от референдума ще се окажат точно такива, каквито ги обяви ЦИК

За 31 януари, вторник, от 10 ч. е насрочено едно много интересно съдебно заседание. Но пред залата няма да има камери, а делото няма да влезе в никой евродоклад. Въпреки че този процес би могъл да окаже много по-голям ефект от десетки от онези, „знаковите“.

Върховният административен съд (ВАС) най-сетне се очаква да реши основателно ли е оспорването на резултатите от националния референдум от страна на инициаторите на допитването – „Шоуто на Слави“. Дългоочаквана експертиза на назначени от съда вещи лица ще покаже има ли фалшификации на резултата в 44 изборни секции, посочени от шоумените.

Не е нужно обаче да си експерт на хонорар към ВАС, за да предвидиш какъв ще е резултатът – едно голямо… нищо.

Ето защо.

До момента от публичната информация за хода на делото стана ясно кои са 3 от оспорваните 44 секции. Справка в документацията за референдума, публикувана на сайта на ЦИК, сочи, че въпросните протоколи наистина са грубо объркани. Всички гласове по погрешка са вписани като невалидни, защото членовете на комисиите са разменили числата в две съседни графи. Това обаче е само в ръчно попълнените формуляри, а в цифровите, въведени от хората от „Информационно обслужване“, грешките са забелязани и отстранени.

Тоест вероятно резултатите от референдума ще се окажат точно такива, каквито ги обяви ЦИК.

Вярно, трите секции станаха известни по любопитна причина – в една от тях в чувалчето с книжата от референдума липсваха всички бюлетини, а в другите две – всички пликове. Но едва ли някой депутат ги е нарамил към партийната централа. Съдебните експерти предположиха, че просто са попаднали по погрешка в другите чували – с книжата от президентските избори. Във вторник ще се разбере дали са ги намерили там.

Аналогичен беше и случаят, за който се самосезира районната прокуратура в Силистра по публикация на „Труд“ и предаване на Слави. Само дето там клетите членове на секционни комисии бяха поправяли и на хартия и протоколите приличаха на двойкаджийска диктовка, след като я е проверила госпожата…

Ровичкането по чувалите отне месец и половина: експертизата беше постановена на 13 декември 2016 г. със срок от 10 работни дни, на 19-и се оказа, че едното вещо лице е покойник и трябваше да се назначи негов заместник, на 6 януари беше удължена с нови 10 работни дни.

През цялото това време в „Шоуто на Слави“ не обелиха и дума по въпроса, а се упражняваха изключително успешно на гърба на парламента. Нещо повече – шоумените предварително забавиха с още половин месец съдебния процес, започнал още на 1 декември (защото искът не беше заведен веднага след вота). До средата на месеца делото беше замразено заради друг техен сходен иск. Незнайно защо адвокатите на Слави Трифонов бяха завели второ, предварително обречено дело – от името на комитета на шоуто, агитирал за три „да“ на референдума. Този комитет няма право да обжалва резултатите, това може да направи само комитетът, събрал и внесъл подписката за допитването – така, както е заведено второто дело.

Процедурата в закона за референдумите (нали от шоуто постоянно уверяват, че уважават и спазват закона) е следната. За да приеме или отхвърли Народното събрание допитването, трябва първо да е уведомено официално от ЦИК за резултатите. А ЦИК няма как да уведоми НС, преди да е приключило обжалването им, защото съдът може да ги коригира.

В разтакаването около този „параграф 22“ времето на 43-тия парламент свърши, президентът го разпусна и въпросът остана висящ в неясни хипотези за следващите депутати.

А сега нека си представим, че съдът се произнесе така: 12 028 гласа не са били преброени, решенията на референдума са задължителни. К’во пра’им с’а, както казват катаджиите.

Да си представим и че това решение не беше изкуствено забавено и беше постановено доста по-рано. Щеше ли тогава Мая Манолова да пише (поредна) нова избирателна система, щеше ли Георги Кадиев да куриерства доблестно в парламентарното деловодство, щеше ли ГЕРБ да изпада в героично малцинство в защита на волята на народа… Щеше ли президентът Румен Радев с чиста съвест на разпусне веднага Народното събрание. И най-важното – щяха ли предсрочните избори да са такива, каквито сега се очертават.

А какво щеше да стане в обратната хипотеза – съдът още през декември или в началото на януари да беше казал: „сори, проверихме, резултатите са си такива“.

И как ще реагира всеки от играчите сега, когато всичко вече ще е постфактум.

Отговори на тези въпроси дава пийпълметрията. И социологията.

Реформаторски блок втори номер

Великите десни комбинатори измислиха поредния „сравнително честен начин за измъкване на гласове”. Въпросът е ще им стигне ли „материалът”

В. "Апостроф" към сп. A-specto, №14 към бр. 33, януари 2017 г.

„България протестира срещу олигархията и сливането на политиката с мафията, което разяжда отвътре страната ни. Демокрацията в България не работи, защото икономически и престъпни групировки контролират големите партии.”

„България е в плен на политическата корупция. Институциите не защитават интересите на гражданите. Беззаконието е на всички нива. Властта е недосегаема. Олигархията ограбва националните ресурси, обществените средства, държавните поръчки, европейските фондове, спестяванията на хората.”

Виждате ли разлика в посланията на тези две политически констатации? Не, нали? Авторите им обаче са твърде различни. Или поне така желаят да се представят днес. Защото първият цитат е от „Начала на обединение на Реформаторския блок” (7 юли 2013 г.). А вторият e от „Учредителна декларация за създаването на политическа партия Движение „Да, България” (12 декември 2016 г.). Каква последователност, ще кажат някои. Какво дежавю, ще махнат с ръка други. Каква ирония, казвам си аз. Като от някакъв „тържествен комплект” – незаменимо помагало за съчиняване на реформаторски статии, опозиционни фейлетони, а също така и на протестни стихотворения, оди и тропари...

От сегашна гледна точка вероятно за всеки политизиран „буржоа от Реформа блок” провалът на РБ изглежда предизвестен. Но преди две-три години не изглеждаше така за доста хора, по-точно за 291 806 избиратели по данни от парламентарния вот през 2014-а. На това разчитат отново великите десни комбинатори, които градят за предсрочните избори за 44-то Народно събрание напролет своеобразен Реформаторски блок №2. Големият въпрос пред начинанието, разбира се, е дали ще им стигне „материалът”.

В първите години, след като „духът напусна тялото” на десницата в началото на века, имаше условия за самостоятелен живот и на СДС и сие, и на ДСБ и ко. Появата на ГЕРБ обаче принуди духът отново да се всели в тялото. Тъй като другият вариант беше небитието...

Нека си припомним накратко, статистиката е красноречива. През 2005 г. десницата влезе с цели три отделни групи с общо 50 народни представители в 40-ото НС.

През 2006-а общият й кандидат за президент се класира трети с близо 10 на сто.

Година по-късно (когато ГЕРБ за пръв път участва) СДС и ДСБ станаха вкупом ненужни в Европарламента с по 4 и нещо процента. Обединени като Синята коалиция през 2009 г. класираха двама в ЕП и 15 в българския парламент. На следващите избори за НС – през 2013 г., си дадоха развод, но никой не взе нито „панелите, трабанта”, нито „въздуха”, а и двете формации пиха по една студена вода. Сключвайки нов брак на следващата година, влязоха отново в Народното събрание и изпратиха свой представител в Европарламента.

Е, тази есен общият им кандидат за президент се класира едва шести. Но така е, като изправят срещу ГЕРБ бивш министър на Борисов... Оттук изниква логичният въпрос, защо сега поставят друг бивш министър на Борисов начело на нова опозиционна на ГЕРБ партия. Но за това по-нататък.

Стигнахме до там, че напук на гореизложената желязна логика „тесните” и „широките” Реформатори (по Първан Симеонов) се разделиха отново и, изглежда, се запътват на избори поотделно. От една страна, няма как да е иначе – обитателите на „Раковски” 134 (СДС и ДБГ) вече изглеждат даже не като „широки реформатори”, а направо като „широки гербери”... От друга страна, както забеляза Бойко Борисов още през 2006-а, „СДС е марка”. И по нея се ориентират във вота си онези малко, но изключително ценни няколко десетки хиляди носталгици, които продължават да гласуват за революционните спомени на своята младост. Плюс онези още толкова, които отиват с по-голяма вероятност до урните, когато „нашите са заедно срещу комунистите”. Впрочем част от тези гласове също може и да бъдат впрегнати в новата стара реформаторска „кауза”, има такива симптоми. Емблематично беше как заместникът на Божидар Лукарски в СДС и в Министерството на икономиката Любен Петров беше показно свален от поста на председател на СДС-София само защото дръзна да призове публично за спасителен завой обратно към ДСБ (комай единственото официално съобщение за вътрешнопартийния живот, откак Божо Манчестъра е начело на юнайтнатите демократични сили).

И все пак твърдият електорат е значително по-малко от 4%, а и е неспособен сам да увлича нов. Откакто минаха в опозиция, в ДСБ сигурно всички се изживяват като Костов през март 2002 г. („Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движили.”) Остава и да млъкнат, ама надали... Именно затова е необходима и периферия, че и още, за да се класира парламентарна група над санитарния минимум от 10 души. Откъде би могла да дойде, ако не от крилцата и перцата? От негласуващите, разбира се – най-големият електорален резерв, към който никой друг не (иска да) посяга. Да не забравяме – с право на глас на вота напролет ще са младежи, родени по времето на зрелия костовизъм – след март 1999 г. Поколението на до 30-годишните засега подава едва петнайсетина процента от всички бюлетини, но пък далеч повече от останалите гласува протестно. Всеки четвърти от младите, отишли до урните на балотажа за президент, е избрал „не подкрепям никого” (по данни от екзитпола на „Галъп”). И това съставлява повече от половината от всички тези упорити гласове на втория тур срещу ГЕРБ и БСП едновременно (общо 155 хил.), тоест именно таргетът на РБ-2.

Ами, ако до всяко такова недоволно същество застане поне още едно? Ех, ще започне такъв политически живот – с тази песен на уста Радан Кънев „приветства влизането в политиката на хора като Христо Иванов, Мануела Малеева, Кристиан Таков” (резолюция на Изпълнителния съвет на ДСБ). Тяхното „Политизирай се” само на пръв поглед е насочено към участие в партийния живот на новоучредената „Да, България”, то е в най-чистия и лош български вид: „Изпълни се с политическа злоба”. А за опитните тъмносини апаратчици е пределно ясно, че се прави поредната електорална, този път по-младежки насочена, партия. Разбира се, че тази генерация не прави никаква логическа връзка между Мануела Малеева и майка й Юлия Берберян, депутат от ОДС в 38-ото народно събрание. Нито ще се сети да пита Виктор Николаев как получи от нея репликата, че „журналистите са пълни боклуци”. Няма и да предположи, че може да се разочарова от Кристиан Таков („По отношение на семейството съм консерватор, по отношение на личните свободи съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала – екстремист”) така, както от Близнашки. А най-малко ще се замисли каква конкретно е професията и как си вади и си е вадил хляба Христо Иванов. Нали човекът публикува сканирани трогателни касови бележки и фактури за дребни суми от партийните разходи, без даже да си заличи личните данни от тях. Каква по-голяма прозрачност може да се желае...

Ето как вече стават ясни „контурите на един антикорупционен политически блок” (по Атанас Атанасов). Ясно е, че пак ще е блок. То е, както при Росен Плевнелиев: винаги е някакъв парк – бизнес, резиденшънъл, техно… Надали обаче ще се мине без един важен финален щрих – т.нар. гражданска, а по същество бизнес квота. Може да е политико-бизнесмен с шарена партийна биография, но пък с дълбок джоб като Борислав Великов. Може и да е нещо от сорта на „независимата от ДПС местна власт” в лицето на скандалния бивш вече кмет на Хасково Георги Иванов и неговия син Станислав. Такива примери, особено като последния, не бива да се забравят, защото с тях тези момчета вече показаха, че не си подбират много-много средствата. За благодарност, че ромските хасковски села станаха най-реформаторските в България, с живковски победи, въпросният „граждански” депутат беше описан от Радан Кънев като „работещ като луд”, „много активен, смел и компетентен”. А когато предварително напусна потъващия реформаторски кораб, се оказа, че „не е присъствал на нито едно заседание на парламентарната група и някак си не се усещаше ефективно неговото присъствие” (Найден Зеленогорски).

Откакто „по-големи костовисти от Костов” направиха Институт за дясна политика, обслужващ ГЕРБ, а Даниел Митов нарече Цецка Цачева отлично подготвен дипломат по негови собствени впечатления, превъплъщенията на подобен род хора няма кого да учудят. Наскоро Лукарски разказа една интересна история. По думите му прословутият „трик” (мнимото условие на реформаторите към ГЕРБ Борисов да не става премиер) не бил негово изобретение – нито като ход, нито като израз дори. Така казал Радан Кънев на някакво заседание преди вота през 2014 г., на което разпалено увещавал останалите публично да се зарекат, че няма да се коалират с ГЕРБ. И Борисов разказа една подобна историйка – как Радан редовно „висял” на дувара в Банкя. Фактът си е факт – именно Кънев се кле на избирателите си във Варна, че няма да гласува за кабинет начело с Борисов, а после им поднесе извинения...Какво ли ще се закълне сега?

Търговия с двойна употреба

Износът на оръжия от България нарасна в пъти през последните години. Както и цинизмът на властта по въпроса, къде отиват

в. "Апостроф" към сп. A-specto, №10 към бр. 29, септември 2016 г.

На 6 юли 2016 г. по време на редовното заседание на Министерския съвет премиерът Бойко Борисов изрича протоколното „Приема се” за точка №6. Макар че точката никак не е протоколна, плаче я за хвалба на тема „възраждане на българската икономика”, я за тупане в гърдите по повод създадени голям брой нови работни места. Или поне за геополитически анализ по български...

Става дума за решението на МС за одобряване на Доклада на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение към министъра на икономиката за 2015 г. В този на пръв поглед суховат документ се съдържат числа, с каквито надали някое друго ведомство може да се мери. Там пише, че миналата година комисията е издала разрешения и удостоверения за износ и трансфер на продукти, свързани с отбраната, на обща стойност 1,4 млрд. евро, реализирани са доставки за 642,5 млн. евро.

За сравнение: през 2014 г. разрешенията са за 828 милиона, продажбите са за 404 млн. евро. През 2013 г.: съответно – 491 млн. и 235 млн. евро. Ръст на износа от близо три пъти за три години при годишни продажби за почти 1,3 милиарда лева – истински разцвет на българската оръжейна търговия!

А какви ли ще са данните за 2016-а...

Причината за този бум се чете между редовете на доклада, където са записани и клиентите. За 2015 г. „най-голяма част от осъществения износ е за Ирак, Саудитска Арабия, Индия и Афганистан”. За 2014 г. това са Ирак, Афганистан, Египет, Алжир и Индия. А за 2013-а – Индия, Канада, Афганистан и САЩ. Разликите, както се вижда, са съществени, търговията, разбира се, следва определени събития в съответни региони...А фактът си е факт – Близкия изток миналата година е погълнал близо половината от целия български износ на оръжия – 282 млн. евро.

С Ирак бизнесът процъфтява още от времето, когато началникът на кабинета на Николай Младенов – първо военен, а после външен министър в кабинета „Борисов-1”, Валери Рачев кой знае защо беше едновременно и посланик за тази държава... Сега се набива на очи новият най-крупен купувач – Саудитска Арабия. Клиентите от тази държава, видно от данните, освен това са изключително сериозни – от заявки за 101 милиона евро през 2015 г. са реализирали сделки за 92 млн. За Ирак например тази разлика е три пъти: от

470 млн. – 160 млн. евро.

„Навсякъде, където има желание, има оръжие”, казва Юри Орлов, героят на Никълъс Кейдж в емблематичния филм за оръжейната търговия „Цар на войната”. Тук не говорим за това къде в крайна сметка попада българският износ – основно амуниции, но и оръжие и друга бойна техника. За това вече има немалко сведения. Не става въпрос и за това кои са играчите на пазара – те са и стари, и нови, и български, и чуждестранни. 140 дружества притежават лиценз за износ по данни от 2014 г., скоро ще бъде оповестен броят за 2015 г. и вероятно ще са още повече. Въпросът е как властите се отнасят към случващото се.

По закон, след като Министерският съвет одобри годишния доклад за оръжейната търговия, го внася за обсъждане в Народното събрание.

Ето как протекоха дебатите по данните за 2014 г. в отговорната за приемането на документа Комисия по икономическа политика и туризъм на заседание през септември миналата година.

От Външно министерство си позволиха да изложат някои съображения, които, меко казано, не бяха възприети от останалите участници в дискусията. „За МВнР става все по-обезпокоителен профилът на Република България като износител на въоръжена и специална продукция за определени държави, обясни Ивайло Киров от отдел „Контрол на въоръженията и неразпространение” в министерството. Изреждайки към кои държави основно изнасяме, той ги нарече „дискусионни дестинации, спрямо които голяма част от страните членки на ЕС прилагат политика на откази и въздържане”.

Чиновникът от външно подчерта, че излага забележките на ведомството си и че те са изразени и в писмо до министъра на икономиката Божидар Лукарски. „Този годишен доклад е много чудесен инструмент, който гарантира прозрачност, но за сметка на това от време на време ни създава проблеми по обясними причини”, заяви Данчо Желев, директор на дирекция в ДАНС. „Пазарите са пределно ясни. Проблемите, които създавате на ДАНС за регламентирани сделки и т.н., това са си постоянни проблеми. Естествено, и това, което Министерството на външните работи каза, вечните указания по посока на Министерство на търговията тогава и Министерство на икономиката сега, които мисля, че могат да бъдат приети като пожелание”, изказа се откровено и Кирил Цочев от АБВ, припомняйки си с носталгия времето, когато като министър е ръководил тази дейност, а „цифрите, разбира се, са занижени в сравнение с тогава”.

„Както и уважаемият господин председател на комисията каза, няма как скандинавските държави или Хонолулу да купуват такова специфично оборудване от България”, включи се и зам.-министърът на икономиката Любен Петров (СДС). „Има дестинации и държави, които познават българското оборудване, познават българското оръжие, познават продуктите, които се произвеждат от българската отбранителна индустрия. Това са едни традиционни наши пазари, които така или иначе през годините българската отбранителна индустрия е запазила”, обобщи в клишета Петров.

Така докладът беше одобрен с пълно мнозинство, а темата – затворена. На този фон едва ли може да е изненада, че на тазгодишното обсъждане, проведено на 13 юли, представител на външно не беше изпратен. Нямаше и абсолютно никакви дебати и докладът за 2015 г. отново беше приет с пълно мнозинство от икономическата комисия в НС.

Как иначе, при положение че на 18 август министър Лукарски изрази позицията на България по темата в прав текст: „Нито министерството, нито държавата имат вина, че българско оръжие попада

в недобросъвестни ръце в Сирия и Ирак”

„За мен като принципал на предприятията, произвеждащи оръжия в страната, е важно, че разширяваме производителността и отваряме нови работни места. В един регион, който беше традиционно тежък, вече има недостиг на работна сила”, изтъкна Лукарски. По отношение на т.нар. десница не бива да се забравя и кой кадър на ДСБ най-мъчно се раздели с поста си при излизането на партията в (полу)опозиция – шефът на борда на „Терем” Стоил Яков, който после стана шеф на предизборния щаб на тъмносините...

Според европейския регламент, благодарение на който обобщените данни за оръжейната търговия са публични, държавите – членки на ЕС, „прилагат национални политики по отношение на износа и вноса на военни изделия”, но при съблюдаване на осем критерия. Ако сделката не отговаря на един или повече от тях, „държавата износител може да откаже издаването на разрешение за осъществяване на износа”. Сред критериите са: „запазване на регионалния мир, сигурност и стабилност и недопускане на прекомерно струпване на оръжия в райони с потенциални или съществуващи конфликти”, „поведението на държавата вносител в международната общност, включително по отношение на подкрепата за международния тероризъм и поддържащите го държавни режими”, „наличието на риск от пренасочване или реекспорт при нежелателни условия”.

Всичко, изложено дотук и много повече, без съмнение е известно на пацифист номер едно на републиката Бойко Борисов („С войни мир не се прави”). Премиерът, който не без основание поставя потенциалната мигрантска вълна като проблем номер едно, би могъл да се замисли по въпроса. Ако перифразираме една любима негова поговорка: „Не е луд този, който купува (прехвърля, използва) оръжието, а този, който му го дава”.

„Първото и най-важно правило в оръжейната търговия е: никога да не бъдеш прострелян от своята стока”, казва Юри Орлов в „Цар на войната”.

Министерство на демократичните сили

Лидерът на СДС Божидар Лукарски пръв настани своя партиен апарат в управляваното от него Министерство на икономиката. Година и половина по-късно вече почти всички на „Раковски” 134 са бордоваци

в. Апостроф" към сп. A-specto, №9 към бр. 28, юли-август 2016 г.

Истински първенец е лидерът на СДС и министър на икономиката Божидар Лукарски. Той пръв издаде предизборния „трик” за „вдигане на нашия електорат”, с който реформаторите се добраха до властта, а именно – лъжата, че при евентуална коалиция с ГЕРБ ще поставят условие Бойко Борисов да не е премиер. После пръв си призна, че „би бил министър”, още преди Реформаторският блок да беше взел официално решение за влизане във властта. Даже пръв си хвана младо гадже и вдигна пищна сватба…

Логично Лукарски беше първият, който се погрижи за своите съпартийци и скоростно ги уреди с удобни държавни кресла. Но за разлика от по-рафинираните си колеги от Реформаторския блок го направи урбулешката – в неговото министерство, с неговия подпис.

Малко предистория. Както е известно, ръководството на „Раковски” се пренесе анблок във ведомството на ул. „Славянска” 8. Заместник на министъра стана заместникът му в партията Любен Петров, началник на кабинета му – главният секретар на СДС Филип Кирев. Допълнително двамата влязоха в по един държавен борд: Петров в„Национална компания индустриални зони” ЕАД (в края на 2015 г. освобождава мястото за други партийци), Кирев в „София тех парк” АД. От октомври м.г. Петров е в надзора на „Фонд мениджър на финансови инструменти в България” ЕАД, т.нар. фонд на фондовете към финансовото министерство.

Разследване на списание „ТЕМА” от началото на март 2015 г. осветли, че още 10 видни активисти са назначени в шест фирми на икономическото министерство. Използвани за целта са както традиционни партийни хранилки, така и нови държавни дружества, подходящи за партийно добруване. Уредени са тези от видните сини активисти, които не са се вредили за депутати (наличните са четирима) и за областни и зам. областни управители, за каквито бяха назначени петима. В обобщение: партията с по-малко от 50 хил. симпатизанти (по данни от последното й самостоятелно явяване на национални избори през 2013 г.) ЗА НУЛА ВРЕМЕ ВКАРА ПО ЕДИН ИЛИ ДРУГ НАЧИН ВЪВ ВЛАСТТА ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИНАТА ЧЛЕНОВЕ НА НАЦИОНАЛНОТО СИ РЪКОВОДСТВО (8 от 15 души) и голяма част от местните си председатели (на структурите в София, Бургас, Стара Загора, Ловеч, Габрово, Силистра, Кюстендил, Пещера, Стамболийски, Сопот).

Въпреки разкритията през март 2015 г. Лукарски невъзмутимо лансира още двама от НИС на СДС – Константин Арабаджиев и Константин Райков, за членове на Комисията за защита на потребителите. С което вече настъпи мотиката. Реформаторите се скараха помежду си, опозицията подхвана лафа за „Министерството на демократичните сили”. Тогава Лукарски се оправда, че „процесът на смяна на кадри е малко спекулативно преекспониран, защото в рамките на министерството и неговите структури промените са 15-20%”. Докато при кабинета „Орешарски” били 70%. Явно икономическият министър тогава е бил напълно откровен. В смисъл, че тепърва има да назначава…

Нов преглед на кадруването му сочи, че е продължил без притеснения в същия дух. Още докато мастилото на разследването не е било изсъхнало, Лукарски е уредил поредните съпартийци с постове. На 5 март 2015 г. в борда на „Еко антрацит” ЕАД (собственост на МИ) са назначени Златослав Златанов (неуспял кандидат-депутат на СДС през 2013 г., бивш син общински съветник в Елин Пелин) и Стефан Фурнаджиев(бивш зам.-шеф на младежкото СДС – МСДС). Председател на борда е направен Иван Цацов, шеф на ДНСК по времето на кабинета „Костов”. На 12 януари тази година Цацов е заменен от Филип Асенов, който е свързан с шефа на кабинета на министъра Филип Кирев, а началник на фирмата става Фурнаджиев. Последният е и ликвидатор на „Маджарово” ЕАД от март до средата на юли 2015 г.

Бурята още не е преминала, а Лукарски продължава да кадрува партийно и до края на март 2015 г. прави още три такива назначения. На 21 март сред директорите на „Консолид комерс” ЕАД е поставен Станимир Апостолов, зам.-председател на СДС –Бургас, и зам.-шеф на местния парламент (година по-късно отпада от борда). За началник на дружеството е определен Владимир Симеонов, неуспял кандидат за столичен общински съветник на РБ миналата година. На 26 март поредният член на НИС на СДС получава своето назначение – в борда на „Ел Би Булгарикум” ЕАД влизаСветозар Шуманов, председател на Общинския съвет в Асеновград (и той заема поста в продължение на една година).

В този момент вече 7 души от 15-членния Национален изпълнителен съвет на СДС са служители на МИ!  Но и за активистите по-надолу в йерархията има постове.

През юли Христо Херувимов, зам.-председател на МСДС – Плевен, провъзгласен лично от Лукарски за един от възродителите на синия комсомол, е назначен за член на одитния комитет на „Българска агенция за експортно застраховане (БАЕЗ)” ЕАД. Позиция, която преди това са получили още трима негови съпартийци. Бившият син кмет на Панагюрище Ясен Христов, който от февруари м.г. е управител на „Еко медет” ЕООД, от края на май става и ликвидатор на „Панагюрски мини – с. Елшица” ЕАД.

На 5 ноември в борда на „Национална компания индустриални зони” ЕАД е включенИлия Лазаров, началник на президентския кабинет на Петър Стоянов и главен секретар на СДС при лидерството на Стоянов. Два месеца по-късно в борда на „Институт по маркетинг” ЕАД (на мястото на друг син активист) влиза Александър Янкулов от СДС – Красна поляна, неуспял кандидат за столичен общински съветник миналата година.

Отделен дълъг списък представляват назначенията на кадри на останалите управляващи партии в МИ. Ето само един показателен пример. Бившият син депутат Нено Димов, преминал после през ДСБ и ДБГ, понастоящем председател на близкия до ГЕРБ Институт за дясна политика, от края на март е в Съвета на директорите на „Национална компания индустриални зони” ЕАД.

Да кажем, че СДС е стара партия, разполага с банка кадри с подходяща подготовка и затова лидерът министър назначава на воля. Дали обаче е така? Златослав Златанов например е икономист и транспортен инженер по образование, работил е като търговец на автомобилни и индустриални масла. А фирмата „Еко антрацит”, в която е назначен, се занимава с ликвидация, консервация и рекултивация на мини. Стефан Фурнаджиев от същото дружество е имал имотен консултантски и строителен бизнес. От строителния бизнес идва и Станимир Апостолов, а е назначен в „Консолид Комерс”, едновремешна външнотърговска държавна фирма, която от дълги години е в процес на ликвидация. Светозар Шуманов е лекар по професия, а в последните години си е вадил хляба като консултант по европроекти. Лукарски го беше пратил в млечната промишленост – в „Ел Би Булгарикум”. Илия Лазаров управляваше голф игрище, а сега управлява индустриални паркове в „Национална компания индустриални зони”…

Божо Манчестъра, както са наричали Божидар Лукарски на младини заради страстта му към футболния „Манчестър Юнайтед”, сега е КАТО СЪР АЛЕКС ФЪРГЮСЪН ЗА СДС – НЕ САМО ВКАРА ПАРТИЯТА ОБРАТНО В UNITED ДЕСНИЦАТА, НО И Я ВЪРНА ВЪВ ВИСШАТА ЛИГА НА ВЛАСТТА.

Той е първенец в още множество „дисциплини”. Пръв извъртя партийния курс на 180 градуса и се обедини с движението на Меглена Кунева, която само година по-рано беше сред най-големите врагове на СДС. По ирония на съдбата ДБГ даже се настани в централата на „Раковски” 134, чиято фасада през 2013 г. беше облицована с лозунга „Никога повече комунизъм! Станишев и Костов, Кунева и Доган, изЧЕЗвайте!”. Двете „реформаторски” партии от своя страна делят имота с реститути, което пък е ирония на ирониите… И, разбира се, Лукарски пръв обяви, че ще остане в кабинета след преминаването на ДСБ в опозиция. Оттогава се старае да е най-безкритичен сред най-безкритичните партньори на ГЕРБ. И му се получава.

Само един проблем има лидерът министър, при това, забележете, вътрешнопартиен. В грубо нарушение на устава СДС не е провеждал национална конференция от три години. Всъщност, откакто беше избран за председател. Причината, говори се, е недоволство сред актива. От какво естество е недоволството, нека не спекулираме, но надали е от партийния курс…

Това представляват днес останките от т.нар. най-стара демократична формация. Владее я едно поколение от момчета, които са били невръстни да се вредят във властта по Костово време, а после попревтасали, за да се представят за млади надежди в някое от крилцата и перцата на синия съюз. Прекарали са младостта си като дребни играчи – дребен бизнес, дребни постове, дребни интриги. На избори нямат шансове за нещо повече от треторазредни кметове. ЕДИНСТВЕНОТО ИМ ЗНАМЕ  Е ЛОЯЛНОСТТА КЪМ СДС, ЕДИНСТВЕНАТА ИМ ИДЕОЛОГИЯ Е КАРИЕРАТА, ЕДИНСТВЕНИЯТ ИМ ШАНС Е ТУК И СЕГА. И ТЕ ЗА НИЩО НА СВЕТА НЯМА ДА ГО ПРОПУСНАТ. ВРЕМЕТО Е ТЯХНО…

За десерт няколко цитата от „Кратка платформа на СДС” за изборите за VII Велико народно събрание, припомнена наскоро кой знае защо от днешните седесари по случай поредната годишнина от прословутия син митинг на 7 юни 1990 г.:

„Трудът е най-съвършена форма на вяра, нравственост, обществена активност и култура на личността. Еднакво достоен е както физическият, така и умственият труд, трудът на работника и на селянина, на наемащия и на наемания.”

„Професионалната компетентност ще намери истинското си осъществяване само в свободното общество. Честният и способен човек няма да се пренебрегва, да се лишава от инициатива, да не му се дава възможност да израства професионално. Ще се пресече пътят на циничните партийни кариеристи, които разчитаха на „идеологическата си вярност”, за да преуспеят.”

„Ще се борим за политически, социални и стопански условия, които ще възродят българското трудолюбие, ще разгърнат инициативата и способностите на кадърните хора…”
„Край на зависимостта от партийните чиновници и бюрократи, които ни раздават работа, жилища, жителство, образование, та даже и имена!”

"Швейцарски", но от Своге

Как пряката ни демокрация се оказа нито много пряка, нито съвсем демокрация

в. Апостроф" към сп. A-specto, №8 към бр. 27, юни 2016 г.

8 подписки с общо 3 828 461 внесени подписа за референдуми, от които 2 644 375 признати за валидни.

4 114 673 подадени гласа в двете проведени допитвания, от които 3 972 876 валидни бюлетини.

Още 8 инициативи, събрали незнаен брой подписи, отишли в кофите за политически отпадъци.

Плюс двете предложения за референдум на президента (за едни и същи въпроси) и единственото на парламента (редактираният въпрос за ядрената енергетика), пропилели огромно количество обществена енергия. Това е равносметката за шестте години, откакто е в сила законът, носещ патетичното име „за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление”. А практическият резултат е една кръгла нула. Или две…

БЕДНИ, БЕДНИ, ЯНАКИ! ЗАЩО НЕ ТИ ОТХВЪРЛИХА ЗАКОНА ОЩЕ ПРИ ТРОЙНАТА КОАЛИЦИЯ…? Да припомним: внесеният от Янаки Стоилов проект беше приет след поредица от компромисни промени. Оттогава законът е претърпял вече 8 ремонта.

Нека започнем оттам – може ли изобщо да се очаква нещо от закон, който най-редовно грубо се погазва. И то не от кого да е, а от самия парламент. Знаете ли, че години преди Слави Трифонов да събере подписи държавната субсидия за партиите да се намали до левче на глас, беше събрана подписка за цялостно премахване на дотацията. В края на май 2014 г. инициативен комитет начело с лидера на партията „Република БГ” внесе в Народното събрание над 360 хиляди подписа, от които ГРАО призна за валидни 201 хил. Таман колкото се изискват, за да бъдат задължени депутатите да разгледат въпроса. И рейтингът на парламента да падне под нулата, отхвърляйки го… Тогава обаче НС бездруго беше под обсада и на никого не му беше до някакъв си референдум. Всички „здрави сили” бяха впрегнати в искането на оставката на Орешарски, получена два месеца по-късно. Така инициативата беше погребана в грубо противоречие с половината разпоредби от чл. 13 на закона. Е, строго формално погледнато, парламентът имаше срок от три месеца да гласува, а в края на този срок той се беше саморазпуснал.

Това обаче не беше прецедент, а само затвърди установена вече практика. Още първата подписка беше неглижирана по същия начин, макар и с малко повече шум. Става дума за въпроса „Против ли сте членството на Турция в ЕС?”, за който ВМРО събра през 2010 г. над 320 хил. подписа, от които бяха признати за валидни 240 хил. Силно уязвима юридически, кампанията, разбира се, беше популярна политически и никой не се нае да я атакува директно. Инициативата „Фес в ЕС? Никога!” обаче изобщо не беше подложена на гласуване в парламента при кабинета „Борисов 1”. А на влизане в мнозинството зад „Борисов 2” Красимир Каракачанов обясни, че се били разбрали с ГЕРБ, ако въпросът бъде поставен на дневен ред, задължително да има референдум. С други думи „Бате ще ти купи колело, ама друг път”.

А помните ли втората подписка за референдум от края на 2010 г.? Тогава „народният трибун” Яне Янев, който към този момент беше unfriend с Бойко Борисов, събра почти 600 хил. подписа за разпускане на 41-вото НС и свикване на ВНС за приемане на нова конституция. ГРАО анулира доста – над 200 хил., но парламентът все пак трябваше да се произнесе. Вместо Народното събрание обаче се произнесе ДАНС, която услужливо обяви подписката за фалшифицирана, и въпросът приключи. Такава процедура в закона, разбира се, не е предвидена, но кой ти гледа, когато агентите бълват пикантерии за крайно съмнителни подписи в списъците. Пък и нали в крайна сметка, вместо да уволни Борисов, Янев беше назначен от него. Интересно обаче КАКЪВ ЛИ ЩЕШЕ ДА Е РЕЗУЛТАТЪТ, АКО ОТ ДАНС БЯХА ПРАВИЛИ ПРОВЕРКИ НА ВСЯКА СЛЕДВАЩА ПОДПИСКА? ОСОБЕНО НА ТАЗИ, СЪБРАНА ПО РАЗПОРЕЖДАНЕ ОТ СЪВЕЩАНИЕ НА КМЕТОВЕТЕ ОТ ГЕРБ С ЛИДЕРА НА ПАРТИЯТА.

После пък стана ясно, че дори и да бъдат събрани над половин милион валидни подписи, пак парламентът може да прочете закона като Искра Фидосова Изборен кодекс. И да подмени въпроса с друг, подписан от… 76 народни представители. Говорим, разбира се, за атомно/ядрения референдум 2012/13 г. Останалият опит, натрупан до плевнелиевската епопея с изборните въпроси, също е красноречив. Съмнителна е или каузата, или инициаторите, или пък липсва това, което Цветан Цветанов нарича „политическа воля” (разбирай ресурси). В края на 2010 г. например шарена групичка партийни дейци поде инициатива да задължи чрез референдум правителството да поиска предоговаряне на земеделските субсидии в ЕС, но така и не внесе подписка в НС. За сведение на протестърите – още през 2012 г. рок емблемата Милена Славова внесе в парламента въпрос, дали искаме да се осигури гласуване по интернет още за следващия вот, но никой не заля със селфита депутатите, нито пък с подписи организаторите. През 2012 г. петима граждани пожелаха допитване дали да се национализират ЕРП-тата, подкрепиха ги по-малко от 5 хил. души.

Имаше и откровени тъ…, пардон – недомислици. През 2013 г. СДС уж щеше да прави референдум по въпроса „Да отпадне ли пълната забрана за тютюнопушене на обществени места”. Сякаш законът повелява да пушим само вкъщи. Резултатът, естествено, беше само малко медиен шум. Сетне „Атака” и техни производни влязоха в надпревара за внасяне на въпроси от плана „Сидеров”, сякаш внасят някакви законопроекти…

Така се стигна до прословутия изборен референдум, който след всичките перипетии в крайна сметка доведе до първия реален резултат. И знаете ли как точно Народното събрание за пръв път прие „волята на народа”? НС реши, цитирам: „В срок до 29 февруари 2016 г. Комисията по правни въпроси да обсъди на първо гласуване всички постъпили и новопостъпили законопроекти, касаещи Изборния кодекс, включително законопроекти, предвиждащи въвеждането и на дистанционно гласуване по електронен път, както и да разгледа и анализира всички възможности и процедури за дистанционно електронно гласуване в приложните системи на европейското законодателство. До края на месец април 2016 г. Комисията по правни въпроси да внесе доклад за второ гласуване на приетите на първо гласуване законопроекти, касаещи Изборния кодекс”. Простете за трудно смилаемите редове, ама си заслужават внимателното прочитане. Независимо какво ви е мнението по темата. Въпросът е, че близо два милиона българи поискаха гласуване по интернет, вследствие на което парламентът им обеща някакви си доклади на някаква си комисия да бъдат изготвени в определен срок. И, разбира се, спази ангажимента си. Чиста работа!

И това обаче е нищо в сравнение с онова, което се готви и което вече беше направено спрямо инициативите на господата Слави Трифонов и Веселин Марешки. Който познава по-ранния политически път на аптечния бос Марешки в родната му Варна, е наясно как в крайна сметка ролята му винаги се оказваше в полза на фаворита за кмет на града. Има ли логика на национално ниво да прави нещо по-различно? Съвпадение ли беше дублирането на неговата инициатива с тази на „Шоуто на Слави”? Няма нужда от догадки, при положение че е налице един красноречив факт. След като се оказа, че не е успял да събере над 400 хил. подписа за задължителен референдум, любезно му беше предоставена възможността да „довнесе” още. Да, в закона е записано едно право на „отстраняване” на „несъответствия на подписката с изискванията”. Но никой досега не го беше тълкувал по този начин. В крайна сметка валидните подписи за референдума на Марешки (397 356) се оказаха точно колкото той прогнозираше – съвсем малко под прага за задължителност, оставяйки инициативата „на разположение“ на волята на парламентарното мнозинство. 

Президентът пък създаде друг абсурден прецедент – сезира Конституционния съд за три от въпросите на „Шоуто на Слави”, с което вкара референдумите в още една, пета цедка. Така по веригата подписка-ГРАО-НС-ДАНС в играта с референдумите е подканен да влезе и КС. След изреденото дотук май вече е излишно да споменавам, че такава процедура в закона няма. Ето какво пише там: „Споровете за конституционност на решението на Народното събрание за произвеждане на национален референдум се решават от Конституционния съд до определяне на датата за неговото произвеждане”. Тоест първо Народното събрание решава, после Конституционният съд контролира, както е със законите. Да, въпросите в референдумите не трябва да са за щяло и нещяло, но партиите в парламента трябва да си поемат отговорността и да ги отхвърлят, редуцират, редактират на базата на закона. А не да си измиват ръцете с президента, съдиите и пр.

Така например не мисля, че трябва на бюлетината да се изпише следният шедьовър на Марешки: „Подкрепяте ли да се премахне ограничението едно лице да може да открие не повече от 4 аптеки на територията на страната, за да стане пазарът по-конкурентен и да се намалят цените в аптеките?”. Този чисто комерсиален въпрос, предмет на дългогодишен ожесточен лобизъм, може да влезе в допитване, но зададен до запетаята. След нея си е чиста манипулация. Колкото до другия въпрос: „Подкрепяте ли да се въведе регулация на пазара на горива, така че да се гарантират по-ниски цени в бензиностанциите?”, това е, все едно да ви питат „Подкрепяте ли изгрева, така че да се гарантира вечно лято?”. Останалият популизъм – премахване на партийните субсидии, на депутатския имунитет, че и смаляването на парламента наполовина, може да бъде предмет на референдум и vox populi – vox Dei.

За въпросите на Слави се отнася същото: левче на глас субсидия, задължително и интернет гласуване – окей. Защо не и прекият избор на полицейски началници – какво от това, че „готините мажоритарни кандидати” (по сценариста Тошко Йорданов) ще си останат на пряко подчинение на политическото ръководство на МВР. А, ако се задвижат партийните изборни машини, ще е още по-забавно. И нищо чудно да осъмнем със стотици РПУ-та – бастиони на ГЕРБ, тук-там последни червени крепости в областни дирекции, някой и друг „реформаторски” пробив и т.н. Кеф! ДАЖЕ И ЕДИНСТВЕНИЯТ ЗАСТРАШИТЕЛЕН ЗА СТАТУКВОТО ВЪПРОС – ЗА ИЗБИРАТЕЛНАТА СИСТЕМА М2, МОЖЕ И СИГУРНО ЩЕ БЪДЕ УДАВЕН ОТ ПОПУЛИЗЪМ. Та нали една от основните идеи в подкрепа на мажоритарно избрания в два тура депутат е хората лично да го познават или опознаят. При 240 народни представители ще го избира един столичен квартал или една средно голяма община. При 120 депутати ефектът на теория намалява наполовина, а на практика още повече.

В заключение: след общо 19 инициативи досега трябва ли да се прави „юбилеен” 20-и опит, за да се заговори най-накрая, че въведеният в България модел на пряка демокрация е напълно неподходящ. И че трябва да се замислим за други, каквито, разбира се, отдавна са измислени (след като тази статия беше написана, „юбилейната“ инициатива беше внесена – варненският адвокат Светлозар Николов предложи накуп 8 въпроса, свързани с правомощията на банките и на съдебните изпълнители и един за облекчаване на изискванията за предизвикване на референдум – бел. авт.).

Чудно как при толкова много „ястреби” на глава от населението не се намери един да сподели

удачното от американския опит. Да обясни що е то вето-референдум, какво е пряко законодателство и на какви теми са били проведените над 1200 допитвания само в Калифорния. Или пък някой убеден привърженик на европейската идея да ни открехне защо на запад референдуми се правят именно за сериозни конституционни промени, важни международни договори и прочее неща, които за българските референдуми са изрично забранени. Аман от „Швейцария на Балканите”!

За финал един въпрос (може и за референдум). Трябва ли да има закон за пряко участие на гражданите в държавната власт, за да участват гражданите пряко в държавната власт?!